Централните банки не диктуват лихвените проценти

от Франк Шостак, Институт Мизес

Яви първоначално at Mises.org 24 септември 2015

Според общоприетото мислене централната банка е ключовият фактор при определянето на лихвените проценти. Чрез определянето на краткосрочните лихвени проценти централната банка, твърди се, чрез очакванията за бъдещия ход на лихвената си политика влияе върху цялата лихвена структура.

(Според теорията на очакванията (ET) дългосрочният лихвен процент е средна стойност от текущите и очакваните краткосрочни лихвени проценти.) Имайте предвид, че лихвените проценти в този начин на мислене се определят от централната банка, докато физическите лица във всички това няма почти нищо общо и просто механично формира очаквания за бъдещата политика на централната банка. (Тук хората пасивно отговарят на възможната политика на централната банка.)

Предпочитанието на времето е движещата сила

Но Карл Менгер и Лудвиг фон Мизес предполагат друго и стигат до заключението, че движещата сила при определянето на лихвените проценти не е централната банка, а предпочитанията на индивида във времето.

По правило хората дават по-висока оценка на настоящите стоки спрямо бъдещите стоки. Това означава, че настоящите стоки се оценяват с премия спрямо бъдещите стоки.

Това произтича от факта, че кредитор или инвеститор в момента се отказва от някои ползи. Следователно същността на явлението интерес е цената, която понася кредиторът или инвеститорът. За това написа Мизес Човешко действие,

Това, което е изоставено, се нарича цената, платена за постигането на търсената цел. Стойността на платената цена се нарича себестойност. Разходите са равни на стойността, свързана с удовлетворението, от което човек трябва да се откаже, за да постигне целта.

Например, човек, който разполага с достатъчно ресурси, за да поддържа себе си жив, е малко вероятно да отпусне или инвестира своите нищожни средства. Цената на заема или инвестирането му вероятно ще бъде много висока – може дори да му струва живота, ако обмисли даването на заем като част от средствата си. Така че при това условие е малко вероятно той да отпуска заем или да инвестира, дори ако му бъде предложен много висок лихвен процент.

След като богатството му започне да се увеличава, разходите за отпускане на заеми - или инвестиране - започват да намаляват. Разпределянето на част от богатството му към заеми или инвестиции ще подкопае в по-малка степен живота и благосъстоянието на нашия индивид в момента. От това можем да заключим, че всичко, което води до увеличаване на реалното богатство на индивидите, води до спад в лихвения процент (т.е. понижаване на премията на настоящите стоки спрямо бъдещите стоки). Обратно, фактори, които подкопават реалното разширяване на богатството, водят до по-висок лихвен процент.

Предпочитание за време и търсене на пари

В паричната икономика предпочитанията на индивидите във времето се реализират чрез предлагането и търсенето на пари. Намаляването на времевите предпочитания (т.е. понижаването на премията на настоящите стоки спрямо бъдещите стоки) поради реалното нарастване на богатството ще се прояви в по-голямо желание за отпускане и инвестиране на пари и по този начин намаляване на търсенето на пари.

Това означава, че за даден запас от пари сега ще има паричен излишък.

За да се отърват от този паричен излишък, хората започват да купуват различни активи и в този процес повишават цените на активите и намаляват доходността си. Следователно увеличаването на пула от реално богатство ще бъде свързано с понижаване на структурата на лихвения процент.

Обратното ще се случи с падане на истинското богатство. Хората ще бъдат по-малко склонни да дават заеми и да инвестират, като по този начин ще повишат търсенето на пари спрямо предишната ситуация. Това за дадено парично предлагане намалява паричната ликвидност – намаляване на паричния излишък. Следователно това намалява търсенето на активи и по този начин понижава цените им и повишава доходността им.

Какво ще се случи с лихвените проценти в резултат на увеличаване на паричното предлагане? Увеличаването на предлагането на пари означава, че тези лица, чиито парични запаси са се увеличили, сега са много по-богати.

Следователно това води до по-голяма готовност за инвестиране и отпускане на пари. Увеличаването на кредитирането и инвестициите означава понижаване на търсенето на пари от кредитора и от инвеститора. Следователно, увеличаването на предлагането на пари, съчетано с намаляване на търсенето на пари, води до паричен излишък, който от своя страна предлага по-високи цени на активите и намалява тяхната доходност.

С течение на времето нарастването на ценовата инфлация поради увеличаването на паричното предлагане започва да подкопава благосъстоянието на хората и това води до общо нарастване на предпочитанията във времето. Това намалява склонността на хората към инвестиции и кредитиране, т.е. повишава търсенето на пари и работи за намаляване на паричния излишък – това оказва натиск за повишаване на лихвените проценти.

Парична политика и реално богатство

В пазарната икономика в рамките на централна банка, ключовият фактор, който подкопава темповете на реална експанзия на богатството, е паричната политика на централната банка.

Това е хлабавата парична политика, която подкопава запасите от реално богатство и покупателната способност на парите. По този начин можем да заключим, че общото нарастване на инфлацията на цените – в резултат на увеличаване на паричното предлагане и последващ спад на реалното богатство – е фактор, който задейства общото покачване на лихвените проценти. Междувременно общият спад на инфлацията на цените – в отговор на спада на паричното предлагане и нарастване на реалното богатство – задейства общ спад на лихвените проценти.

Освен това увеличаването на импулса на растеж на паричното предлагане води до временно понижаване на лихвените проценти, докато спадът в импулса на растеж на паричното предлагане задвижва временно повишаване на лихвените проценти.

Забележка: Мненията, изразени на Mises.org не са непременно тези на Институт Мизес.

Източник на изображение: iStockphoto